Страхопочитание. Това е усещането в мен, което събуждаше старопланинският Голям Купен, когато четях за него и гледах снимки. Почти бях сигурна, че тези емоции ще са още по-силни при срещата ни на живо. И нямах търпение за това. Гледах, слушах, планирах и ето че дойде моментът, в който да разбера. В един септемврийски уикенд, когато почти в цяла България беше мини гръмотевично-дъждовен апокалипсис, върхът сякаш ни призова, за да ни се разкрие в пълния си блясък.
Стартирахме прехода към 2169-метровия Голям Купен (или още познат като Купена) от хижа Добрила*. Хижата е на 1804 м надморска височина и преди да си позволя да си помисля, че тези 300 и малко метра изкачване ще са фасулска работа, се замислих, че ни чака редуване между качвания и слизания – и то в двете посоки. И не сгреших. Точно това обаче беше чарът на маршрута – да гледаш и да се любуваш на природата около теб от различни перспективи. Особен късмет имахме, че това се случи в ден без почти нито един облак на небето.
Преди обаче да се сблъскаме с Голям Купен, маршрутът ни дава възможност да изкачим още два върха – Амбарица (Левски, 2166 м) и Малък Купен (2100 м). Ще запомня Амбарица, както го помнех и от последния път, когато вървях към него, когато бях на около 10 – с бурния си вятър. Някои неща не се променят с годините. Пътеката към върха определено е събуждаща, защото с нея започваме да преодоляваме първите 300 метра денивелация от маршрута.
За сметка на това е кратка. С по-стегнато темпо може да се стигне до Амбарица за около 50-55 минути. А именно оттам започват и първите гледки, които не са за изпускане.
Еми да, изкачихме го, сега трябва и да послезем малко. Обградена от цветните боровинкови полета, започвах да се чувствам все по-добре. Красотата наоколо ме разсейваше от факта, че слизането не след дълго ще трябва да се превърне в изкачване. Ама пък нали за това съм тук. Продължаваме към Малкия Купен. Решаваме да не го подсичаме, а да си минем през него, иначе няма да е завършено преживяването. Крачка по крачка, Голям Купен, който все повече се приближава към нас или по-скоро ние към него, става все по-внушителен и красив.
Интересното беше, че каквото си беше на Амбарица, си остана там. Колкото повече напредвахме, вятърът утихваше и ставаше все по-приятно.
Изкачването на Малкия Купен беше още по-кратко от това на предходния връх. На него поспряхме да огледаме голямата си цел за деня. Изглеждаше стръмно, но и някак се не можехме да преценим колко дълго и трудно ще ни е финалното изкачване. Затова се оставихме на момента да видим какво ще се окаже пред нас. Изкачване си беше, да, но в първата му част не беше по-различно от всяко друго до този момент. И нещата се случваха бързо. Единственият по-особен момент, за който и всички говорят, са последните метри, където има елементи на катерене по скала, затова има и поставено метално въже, което да помага.
Определено в този участък, макар и кратък, трябва да се подходи с особено внимание и да се преценява добре откъде точно да се мине. Тук ще дам пример, че за всеки това може да е различно, заради височината. Имаше участъци, където определено на по-нисичките като мен ни беше по-трудно. Но не и невъзможно, разбира се. Със сигурност в подобен момент не трябва да има страх, защото той няма да е верен спътник. С много спокойствие и повишено внимание и подадена ръка, и този участък се преминава сравнително бързо. За да ни отведе на най-високата точка на Голям Купен, където точно в този момент можехме да откараме и цял следобед под лъчите на слънцето и заобиколени от красиви гледки.
До този момент ни деляха по-малко от 3 часа от началната ни точка – хижа Добрила. Именно това ни позволи да поседим повече на върха. Маршрутът на обратно е аналогичен – с разликата, че изкачванията се превръщат в спускания, а спусканията в изкачвания. Именно това не предполага много по-бързо темпо. Но и пък за какво му е да бърза на човек. Освен за лифта в случая. Времето обаче беше пред нас. Цялото време, което ни отне в двете посоки, заедно с почивките и връщането до лифта, беше около 6 часа и половина.
*До хижа Добрила се стига за около час от междинната станция на лифт Сопот. Дотам ни отвежда почти равна и много приятна пътека. По-големите мераклии могат да пропуснат и лифта и така да удължат разходката, която всъщност не толкова разходка, е едно дъъълго и задъхващо изкачване, което се оказва, че не е толкова дълго. Само 7 км но с 1200 м положителна денивелация. Самата хижа е добре устроена – има храна и добри условия за нощувка. Това, от което бях обаче най-много впечатлена, беше, че има възможност за резервация онлайн.
