Ще започна историята ми за изкачването на връх Вапа в Рила с кратка предистория.
Бяхме се събрали веднъж бойна дружина да ходим на следобедна разходка до Алековите водопади, недалеч от Драгалевския манастир. Няма да изпадам в подробности, ще разкажа за момента, в който стигнахме горния водопад и аз спрях край него, за да изчакам останалите, улисали се в сладки приказки. Идва първото момче от колоната и без да се огледа и замисли защо съм спряла, продължава напред с въпроса: “Колко още остава?” Тъй като си е човек с чувство за хумор, веднага започнах да се смея, защото реших, че това е поредната му шега. Все пак колкото и непълноводен да е водопадът понякога, мисля си, че трудно ще се пропусне. Той обаче успя и беше съвсем сериозен.
Това “пропускане” на обекта спокойно може да се случи и на връх Вапа в Рила. Докато във Витоша водопадът си е водопад и се отличава, връх Вапа всъщност е по средата на пътека, която свързва хижите Семково и Рибни езера. Без табели, без индикации. В случая само джипиесът може да те зарадва, че си прибавил още един връх в списъка си. Преди да стигнем до него, ние, разбира се, не знаехме всичко това. Най-важното обаче беше, че благодарение на картите, знаехме, че съществува и че искаме да стигнем до него.
И май е време да разкажа по същество за връх Вапа. Висок е 2528 м. Както споменах, най-лесно можем да го подминем :D, ако тръгнем или от хижа Семково, или от хижа Рибни езера.
Нашата група, поела на лов за рилски двухилядници, стартира от хижа Семково.
Не бях ходила в този регион от дете и определено ми беше интересно да видя какъв връх и изкачване ме очакват.
Започнахме маршрута от 1750 м надморска височина. В първата част загряхме с изкачване в горския пояс. Нямаше как, все пак трябваше да стигнем до 2528 м. За наша радост, вниманието ни отвличаха сладките едри боровинки, които са добър стимул за пъшкащ нагоре по склона турист.
Боровинка след боровинка, изкачването намаляваше, докато в един момент пътеката не стана почти равна. А още бяхме в гората. Доста приятен терен да отморим за момент и да съберем сили за следващата порция изкачвания. Защото бях сигурна, че ще ги има.
И бях права. Не след дълго започнахме отново да вървим нагоре, едновременно с това и да излизаме от гората. И този етап от прехода не отстъпваше, тъй като зад нас се откри главното пиринско било, подаряващо ни красота и величие.
Изкачването беше плавно. Не бързахме за никъде, а сякаш бързо напредвахме. Рила все още не беше разкрила шеметните гледки, на които сме свикнали, но бях сигурна, че няма как да не ни се случи. Само трябваше да преодолеем още 2 изкачвания.
За синхрон с лежерното настроение, което се беше породило в нас, и те бяха някак си плавни. Отведоха ни в местността Горни куки – много широко място, с първите впечатляващи гледки към най-високия сред най-високите – връх Мусала. Там е и основен кръстопът, който отделя пътеките за хижа Рибни езера, Мусала и Грънчар.
Нашата цел беше пътеката за Рибни езера, за която трябваше да завием наляво. Продължихме по широко пространство с още едно изкачване, след което стигнахме билото.
Оттам предстоеше най-лесното. Последните около 20 минути бяха по равен терен, който все повече разгръщаше пред нас красотата на различните дялове на Рила. Зад нас оставаха язовир Бели искър, Мусала и малка Мусала. Пред нас се откриваха Канарата и Реджепица. Вдясно от нас беше небезизвестният връх Йосифица, а на по-заден план беше Мальовишкото било.
Гледката не е за изпускане, за разлика от връх Вапа, на който разбираме, че сме били благодарение на джипиес трака. Единствените следи, които ни загатнаха, че мястото е нещо повече от пътека, бяха укритията от камъни, пазещи от вятъра.
Времетраене и маркировка
С по-стегнато темпо до връх Вапа може да се стигне за около 2 часа. Пътят е маркиран, като след излизането от гората освен лятна, се появява и зимна маркировка. С вода и храна е препоръчително да се снабдим при тръгване.
