“Оттам по-високо място няма, само облаците.”
Така ни отговори кондукторът в теснолинейката, когато разбра, че сме се запътили към най-високото село на Балканския полуостров – Орцево.
Започна да ни разказва за околните села, за Западните Родопи. Скромно ни чертаеше картата на времето в региона и с усмивката си сякаш искаше да ни каже, че се радва, че сме чували за това късче от България и за това, че сме точно тук – готови да се синхронизираме с неговата енергия.
Много често са необходими само няколко приветливи думи, за да му стане приятно на човек и да продължи по пътя си с усмивка. А при нас това беше само началото…
Теснолинейката
Теснолинейката не е просто влак. Теснолинейката е история. Съвкупност от гледки, звуци и усещания, които не те пускат часове наред. Едно от пътуванията, които според мен задължително трябва да се изживеят (поне няколко пъти). Според някои световни класации също.
Родопската теснолинейка е с маршрут от Септември до Добринище и е единствената действаща в България. Дължината ѝ е 124 км, които се изминават за около 5 часа. Едва 124 км, а те отвежда през две планини в трета – Рила, Родопи и Пирин.
Нашата цел беше гарата, която също носи прозвището “най” и то не само в България, а на целия Балкански полуостров. Аврамово, гарата, която със своите 1267 м е най-високата на Балканите.
Преходът след това
Разбира се, след слизането от влака, имахме нова цел – последната за деня. Потеглихме към заслон Велийца, където планирахме да останем в следващите два дни. Нямах търпение да го видя на живо. Толкова уют излъчва от снимките, че е трудно да се побере в няколко думи.
Само 3 часа, обградени първо от белите гиганти на Рила, след което и от иглолистните гори на Родопите, ни деляха от гара Аврамово до заслона. Маршрут, изпълнен с тишина и кислород.
Преходът не се характеризира с висока степен на трудност. Върви се по черен път, който през голяма част от времето е равен. Изкачванията или слизанията, които се появяват от време на време, са кратки и се преодоляват лесно.
Единствено в началото се минава през населено място – село Аврамово (на около километър и малко от гарата), където има магазин. Чешмата по пътя също е една, малко след излизане от селото.
Положителните емоции, които събрахме от общуването ни с кондуктора в теснолинейката се пренесоха и в селото, където имахме възможност да видим други хора. Усмихнати и приветливи. Поздравяващи и пожелаващи добро.
Връх Велийца
Толкова много места ни предлага краткият маршрут, който си бяхме начертали в съзнанието, че е трудно човек да не почувства, че преживяването му е пълноценно. Едно от тях е връх Велийца, който е и най-високият в този дял на Родопите. На 1711 м.
Още едно място “най”, което посетихме само за няколко часа.
Заслон Велийца
Толкова много искам да разказвам, а дори не знам как. Преди известно време писах, че един от най-уютните ми престои в заслон беше на Кончето по време на Е4. Сега към него съвсем справедливо мога да добавя и заслон Велийца, който просто е уникален. Място, което ни насища с хормони на щастието.
Заслонът е построен преди няколко години и личи желанието и трудът, които са инвестирани в реализирането му.
Само няколко минути са необходими да се почувстваш уютно и като у дома си. Дом на мечтите с големи прозорци, които ти открехват гледка към звездите и притихналите дървета.
Ако някой в този момент ми беше казал, че много хубаво не е хубаво, нямаше да му повярвам.
Орцево – най-високото село на Балканите
На следващия ден вече бяхме на точката, от която по-високо са само облаците. На около 1640 м. Само 30 минути ни деляха от нея. Изумително е как за по-малко от денонощие се пренесохме от милионния град до мястото, където хората все още орат земята си с коне. Подобни пътешествия във времето наистина са емоционални. Попадаш в един коренно различен свят, въпреки че е на по-малко от 200 км от твоя.
Виждаш. Хората, животните, земята, къщите, гледките към Родопите и Пирин, които те “шамаросват” със своята красота.
Чуваш. Не след дълго активираш и още едно от сетивата – слуха. Тъкмо когато си готов да кажеш добър ден, местните вече са те приветствали и са готови да си поговорят с теб. Без предразсъдъци кой си и откъде идваш. Поредното потвърждение на факта, който често чуваме, че в Родопите живеят сърцати хора.
Чувстваш. Отдалеч се усеща, че тези хора работят много, а малко се оплакват, така както често ни учи градският битовизъм.
Продължихме към площада на селото, където и кръчмата на Муса, която е и единственият магазин в селото. Най-високите на Балканите. Който е чувал за Орцево, няма как да не е чувал за Муса. Човекът, който веднага подава ръка за добре дошъл, а накрая те снима за спомен, за да знае, че някога си бил там. Сподели ни, че си води и дневник. Нещата, които успяхме да научим за кратко от него, бяха признак за мъдрост. Погледът, осанката и интонацията – също.
Човешкото присъствие в Орцево беше изцяло в сихнрон със заобикалящата природа – тихо, успокояващо, без излишна суета. Все по-сигурна съм, че много неща не могат да се усетят и научат в града, а точно там, където хората са с истински и без предразсъдъци души.
Стигнах до заключението, че Родопите са мъдрост. Все повече вярвам, че хората трябва да сме като тях – тихи и смирени, след което щастието и красотата неминуемо ще ни последват.
