Добро захранване направихме в следобедните часове на петия ден от нашето Е4. Храната на хижа Македония е толкова вкусна, че нито ти се иска да спреш, нито да си тръгнеш оттам. Но имахме цел. Тези фактори ни дадоха сили, а при събуждането на следващата сутрин продължихме да се водим от максимата, че болката е илюзия. Надявахме се това (и не само, разбира се) да ни отведе успешно и до величествения Пирин. Предстоеше ни осемчасов преход от хижа Македония до хижа Предел. Последен ден в Рила. Ще излъжа, ако кажа, че знаех какво ни очаква. Никой от нас беше посещавал тази част на планината. Само бяхме чели характеристиките на маршрута, но все пак беше съвсем различно, когато трябваше да се сблъскаме с него очи в очи.
Разбира се, и в началото на прехода през шестия ден започнахме с изкачване. Е4 не изневеряваше на стила си.
Още с първите километър-два вниманието ми обаче беше отвлечено от други фактори. Осъзнах защо във всички източници на информация пише, че това е един от най-малко популярните и посещавани дялове на Рила. Усещането там рязко се измени на база предишните дни – тишина, спокойствие, чак на моменти да те хване страх. Нямаше ги тълпите от хора, които още от сутринта започват да преследват целите си деня, кои с лекота, кои с повече усилие. Изгледът също се промени. Нямаше ги скалистите върхове, които се извисяваха пред нас предишните дни. Бяха останали далеч зад нас.
Откъм изкачвания и слизания, и този ден беше разнообразен. В самото начало, както споменах, започнахме с изкачване, което постепенно ставаше все по-полегато. Не след дълго достигнахме и първия връх за маршрута. Той се казва Герман, висок е 2484 м и признавам си – никога не бях чувала за него. Добре че всъщност има табела, която да ни даде информацията, че сме на връх. При други обстоятелства според мен трудно би се ориентирал човек. Бях много доволна, че научавах нови неща за Рила, а бяхме само в началото на прехода.
Малко след връх Герман дойде и първото спускане. След това пак се качихме, за да стигнем един дълъг етап от ходене по билото. По тревиста пътека и с бодра крачка продължавахме напред.
В един момент дори имах чувството, че съм във Витоша. Теренът толкова приличаше на голяма част от маршрутите там. Това, което намали усещането, бе гигантът, който все повече се приближаваше към нас. Да, Пирин. Въпреки това изглеждаше достатъчно далеч, за да ни се подкосят краката като си помислим как планът ни е на следващия ден да сме именно на мраморното било.
Но имаше време дотогава, много километри за отмятане, върху които трябваше да се съсредоточим. За шест дни в три планини успях да осъзная нещо. Въпреки големият брой вече преодоляни километри, но и оставащите още толкова – всеки ден беше сам за себе си. Тоест, някак си успявахме да се съсредоточим върху всичко, което е тук и сега, без да мислим за трудностите, които вече са останали зад нас. Без да се плашим от това, което предстои. Много е хубаво, когато сутрин се събудиш свеж и готов за подвизи, сякаш не си преодолял десетки километри предходните дни, сякаш всеки следващ етап ще бъде едва началото. Мисля си, че тази нагласа помага при дълги преходи и ти позволява наистина да се наслаждаваш на случващото се, макар и да е трудно.
И след, всъщност не помня вече съвсем, но може би поне четири часа, ето ни на Капатник. Последният и най-южен двухилядник на Рила – 2165 м.
Четирите часа досега са си четири часа, макар и по не чак толкова сложен терен. Знаехме обаче, че “най-забавното” тепърва предстои. Дълго и стръмно слизане, по време на което ако отново човек има възможност за едно желание – то със сигурност би било здрави колене. Като допълнение на това, теренът ставаше все по-див. Положителното в случая е, че не много отдавна един човек е вложил голям ресурс от време и енергия да постави маркировка по трасето така, че изгубването да стане трудна задача. Без маркировка обаче – си е лесно като детска игра. Затова съм сигурна, че всеки, който е минал оттам, е безкрайно признателен на този човек за добрината, която е извършил.
След като слязохме от върха имахме и първия досег с диви животни за прехода. Поглеждайки напред, в далечината видях три диви прасета, които също веднага ни забелязаха. За наша радост, те се стреснаха повече и от нас и побягнаха. Само че не знаехме накъде… Ако слизането от Капатник ни се стори диво, това, което ни предстоеше, дори не знам как да го нарека. Шансът да срещнем същите или други диви “приятели” експоненциално нарастваше. Да не говорим, че явно не само хората понякога губят посока… Пътека вече (почти) нямаше. Само гъста гора с високи храсти и маркировката – добре че беше тя. Въпреки че на моменти не беше трудно да изгубиш и нейните дири. Успокояваха ме единствено претрупаните с малини храсти. Но и тук идва дилемата – да ядеш или бързо да изчезваш от там. Е, похапнахме малко, изкушението си беше твърде голямо.
Почти до края на прехода продължихме да отмятаме километри в гора. В един момент излязохме на нещо като коларски път и вече бяхме малко по-спокойни. Теренът стана предимно равен и еднообразен и в последните час-два дори малко ни омръзна. Но хванал ли си се на хорото – играеш.
За малко повече от 8 часа стигнахме хижа Предел, с което завършихме много важен етап от преодоляването на Е4. За по-важните особености по маршрута разказах по-горе, като към тях бих добавила, че е препоръчително предварителното запасяване с вода. Някъде в средата по трасето между хижа Македония и връх Капатник има едно обозначено място с вода, но се отклонява от основната пътека и слизането и последващото качване могат да се спестят.
Все повече се приближавахме към деня, при мисълта за който още няколко месеца преди тръгването, ме побиваха тръпки…
Вижте и: