Ще го мина, няма да го мина. Разцъквам си листата от маргаритка и вълнението ми от предстоящия 11 май и тазгодишното издание на Трън ултра рън се увеличаваше все повече. „Ще го минеш, разбира се“, ми казва последното листо. Нали за това отивам! Най-голямото ми вълнение обаче идваше от факта, че очаквах с нетърпение този ден, точно защото не знаех какво ме очаква.
Запознах се трасето на моята дистанция от 24 км виртуално, но определено не е достатъчно, когато не си изживял всяка една крачка по него. Мислено изкачвах четирите върха Големи връх, Груйница, Стража, Любаш и търсех състоянието на лекота, което със сигурност щеше да ми е необходимо в трудните моменти. Все пак положителната денивелация беше 1600 м и бях сигурна, че няма да ми е лесно. Но какво пък, отивам да се забавлявам, а и освен всичко – три от тези симпатяги (върховете) са част от 39-те планински първенци в България и списъкът ми с изкачени значително ще набъбне. Печеливша ситуация отвсякъде. И усещах това още преди да се сблъскам директно с цялата красота, която Трънският край подари на толкова хора в този ден.
9:30. На старта сме в село Велиново. Всичко изглежда перфектно. Дните с проливни дъждове сякаш бяха решили да си починат малко и да отстъпят на слънцето. Няма по-подходящ момент си мислех през цялото време. Настроението е на високо ниво и изглежда като да не трябва нищо повече. Освен мотивация за това, което предстои.
Официалният старт на състезанието е даден. След първия километър си мисля – ето остават само 23. Шегувам се, разбира се, няма време да мисля за това – трябва да тичам (където мога) и да се наслаждавам, а напредъкът ще си дойде сам. И ето че още в самото начало се откриват гледки, които отвличат вниманието.
Първи връх – Големи връх, първенец на Ездимирска планина (1219 м)
Времето за загрявка по самото трасе е съвсем малко, защото още с първите километри идва и изкачването на първия връх – Големи връх. „Ама е каква е тази канара?“, беше първата ми мисъл, още щом влязох в гората. Май буквално отговаря на името си „Големи“. Поглеждаш нагоре, и виждаш колко много работа те чака. Изкачването сякаш нямаше край и ставаше все по-стръмно с всяка следваща крачка. Това беше един от споделените моменти с повече хора преди да се разпръснем – всеки в различните дистанции и със собственото си темпо. Интересното беше, че въпреки че трябва да се преодолеят над 300 м положителна денивелация само за 2 км преди първото голямо спускане, имаше хора, които намираха сили дори да си говорят. Искаше ми се да бъда от тях, ама догодина, помислих си и продължих да се боря с този гигант, че и още 3 ме чакаха след това.
Разбира се, какво би било едно стръмно изкачване без същото стръмно спускане. Теренът тук е специфичен, защото е каменист, а когато е валяло преди това – и доста ронлив. Това означава, че спусканията тегавеят поне толкова, колкото и изкачванията, да не казвам на моменти повече. Ама след като си се качил, ще трябва и да слезеш. Все пак ходенето в планините и състезанията по планинско бягане са доброволна работа, друга бира вече е въпросът защо човек си го причинява. Ама май всички знаем защо.
Втори връх – Груйница в Парамунска планина (1243 м)
Продължаваме по трасето. За да поемем след това към връх Груйница. Интересно нещо е представата за изминато разстояние в Трънско – имаш чувството, че толкова много си „изблъскал“, пък в крайна сметка до подножието на втория връх са минали едва 6 километра и половина. Смешна работа иначе бих си казала. Тук обаче е друго.
Изкачването на Груйница е една идея по-полегато спрямо това на Големи връх. А и вече донякъде сме адаптирали тялото и ума си към това, което ще искаме от тях, за да приключим успешно. Това не означава, разбира се, че става по-лесно, а в моя случай и по-бързо, но някак си вече насладата е по-голяма. Особено край върха, където видях претрупани с люляци храсти и безкрайни зелени хоризонти острани. Лилаво, зелено, лилаво, зелено. Ама как да си гледаш в краката в този момент, не мога да разбера. Толкова е красиво. Не случайно всеки, който види за първи път тези гледки, моментално почва да върти сметки в главата си кога ще се върне пак.
Аз бях като хипнотизирана. Въпреки че чувствах някаква умора от изкачванията, нямах време да мисля за нея. Оглеждах се и се усмихвах.
Трети връх – Стража, първенец на Парамунска планина (1389 м)
А и от Груйница до връх Стража – третия в списъка връх за деня, нямаше такова стръмно спускане и следователно можеше дори да се потича малко. За който има сили. Докато си се движех някак, долу от селото се чуваше как състезатели финишират. И за момент се зачудих защо си го причинявам след като май съм със скоростта на костенурка, ама се сетих, че има и друга по-къса дистанция и си отдъхнах. Не че имаше какво друго да направя де. Особено спокойна се чувствах, когато виждах, че пред мен и зад мен има хора и не бера душа последна. Не че щеше да е фатално и това, но някак си е по-готино със съмишленици.
И все пак нека се върнем тук и сега, където е достатъчно очарователно, за да не се разсейваме от други неща. След малко горски участъци, отново си погълнат от безкрайното магическо и хипнотизиращо зелено. По време на изкачванията може да се поогледа наоколо човек.
Но стигнем ли Стража, пак идва стръмно, стръмно надолу. По камъни, ронляци. Капани за изкълчване навсякъде и затова движението трябва да се случва с голямо внимание. Е, пак може да се позатича на моменти човек. И така все повече се засилва усещането за свобода.
И какво се случи, 3 от 4 вече са в историята. Не остава много, но не и малко. Все пак, вече е налична и достатъчно умора, която може да забави положението. Ама пък мисълта, че вече съм стигнала дотук, е достатъчно мотивираща да си довърша работата докрай.
И продължавам към Любаш – първенец на Любаш планина (1399 м)
Не знам дали е обективно, но той ми се стори най-приятен за изкачване от всички. Може би вече наистина мозъкът ми очакваше всяко следващо изкачване и бях привикнала към ситуацията. Сякаш успях да стигна до Любаш доста бързо, а там безкрайният хоризонт и милите хора, които ни посрещаха, бяха чудесна мотивация за последните километри.
Изкачването ми се стори приятно, но слизането…то определено коменсира и беше сякаш най-стръмното, кално и хлъзгаво спускане за целия ден. Щеше да е скучно, ако не беше предизвикателно. Ама какво пък. И това ще мине, щом краката още не са почнали да се пречупват. След това дойдоха и километрите, в които вече човек може повече да се отпусне в скоростта. Ама ако наистина може след 4 върха. В моя случай се затичах, ама не толкова бързо, колкото си мислех, че бих могла. Но пък вече знам какво мога да подобря за догодина, ако си го поставя за цел.
И ето ме на финала, 24 км по-късно. Премисляща как бих могла да определя преживяването Трън ултра. Май се спрях на красива мъка. Красива мъка е да изкачваш четири върха – качваш, слизаш, качваш, слизаш..кааачвааш, слииизааш, душата ти да излиза с всяка следваща крачка и въпреки това нито за частица от секундата да не си помислиш, че в този момент можеше да си на някой екзотичен плаж и да пиеш мохито например. Защото си там – сред най-красивите люляци и безкрайни зелени хоризонти. И нищо друго няма значение.
Това прави с хората Трънският(к)рай. Пленява ги, кара ги да забравят за трудностите и не им позволява нищо друго, освен да се усмихват на всяка крачка.
