Малката Швейцария на Балканите. Отправите ли се към Трънския край и се заслушате в гласовете на местните хора, най-вероятно ще чуете да определят родния си край именно като малката Швейцария на Балканите. Гласове, изпълнени с трепет, които разказват за чистота и непокътнатите с времето традиции и природа, които умеят да стоплят сърцето на всички посетители, дори и на тези, които минават за кратко. Била съм в региона няколко пъти и потвърждавам, че е доста увличащ и е трудно човек да не поиска да не надникне по-дълбоко в същността му. Толкова е близо до София, а те потапя в един коренно различен свят. Ще посветя следващите редове на един от най-отличаващите се символи на региона. Знаете ли кой е той? Както Швейцария си има Матерхорн, така и ние си имаме Трънския Матерхорн. Е, най-вероятно ще го срещате повече като връх Драговски камик, както е официалното му название, но прозвището му определено предизвиква доза изследователско любопитство.
Да се запознаем с връх Драговски камик
Високият 1118 м връх Драговски камик се намира в Гребен планина. Именно характерната за него пирамидална форма, която се забелязва още от далеч по пътя към него, му носи титлата “Трънският Матерхорн”.
Драговски камик се намира между селата Врабча и Филиповци. Официално маркираните маршрути към върха са три.
- От Врабча по червена маркировка;
- От Драговска махала над село Филиповци отново по червена маркировка;
- И отново от Драговска махала, но по жълта маркировка или “най-екстремната” от всички възможности за достигане до Драговски камик.
И знаете ли какво се случи? От всички маркирани възможности, груповото чувство, което споделихме на тръгване към върха, беше, че трябва да поемем по четвърти път, който е неофициален и немаркиран. Не, наистина не беше нарочно, въпреки че започна да ни се случва често. Явно за пореден път подсъзнателно сме търсили доза приключение по непознат терен.
По пътя към връх Драговски камик
Всъщност това, което осъзнахме, че сме направили, беше, че сме изпуснали следите на червената маркировка още в самото начало. Тръгнахме уверено по маршрута от село Врабча, за да комбинираме след това с посещение на Врабчанския водопад. Търсеното съвършенство при един преход за мен лично се получава с посещението на поне един водопад.
Кратко уточнение за превозните средства: колата може да се спре малко преди самото село, когато се видят табелите за водопада или малко след тях при табелите за върха, които означават къде започва маршрутът.
Няколко метра след началото на пътеката, се оказа, че маркировката продължава надясно към гората, но табелите бяха на огънал се кол, който се беше скрил удобно сред няколко дървета. Така нямаше как и ние удобно да не пропуснем отклонението и продължихме по пътеката направо. Е, понесохме си последствията от избора още в самото начало. Калните блата, от които нямаше как да се отървем, ако не минем през редица бодливи храсти, доста ни позамислиха къде сме попаднали. Казват, че щастието е истинско, когато е споделено. Май и за нещастието е така. Добре че имаше с кого да го споделя. Този етап обаче си остана в началото. Прекосихме го някак си, кой тихо и смирено, кой по-шумно. И пред нас вече беше равна, широка и доста приятна пътека.
Изгубените следи на маркировката
Повървяхме и беше неизбежно да не се позамислим пак. Осъзнахме, че сме изгубили следите на маркировката, а самата пътека сякаш ни отдалечава от крайната ни цел – връх Драговски камик. Добре че, съществуват GPS-ите. Моят продължаваше да ми загатва, че все пак ще стигна там, накъдето съм тръгнала, без да се налага да се връщам. Виждахме, че има връх вдясно от нас и противно на това, което ми казваше GPS-ът, с всяка крачка ни се струваше по-далече.
В един момент се почувствахме на средата на нищото. Нямахме време да обръщаме внимание на това, защото от време на време трябваше да се преборим с още кални участъци. Мисълта за връщане обратно по същия път, беше немислима. Продължавахме напред. Надявахме се, че единственият връх, който виждаме в околността, е нашата цел, въпреки че изглеждаше, че доста трябва да се изкачваме, докато стигнем до него.
Около час от тръгването настъпи кулминацията в нашето вълнуващо пътешествие, в което от толкова много маркирани маршрути, ние си избрахме немаркирания и неофициален. Официално бяхме в подножието на върха. Потвърждението, че сме в правилната посока, бяха първите табели и маркировка от много време насам.
Озовахме от страната на червената маркировка, която идва от Драговска махала. Табелите бяха лъч надежда, че ходенето досега все пак не е било напразно. И без да губим много време, тръгнахме, за да видим какво ни очаква нагоре.
Финалното изкачване
Отдалеч изглеждаше, че финалното изкачване ще отнеме много време. Като тръгнахме нагоре, всъщност нещата се развиха по друг начин. Бързо набирахме височина, въпреки че не бързахме. Маркировката вече изобилстваше, дори и в моментите, където пътеката се позагубваше. Теренът, с каменистата си структура, беше по-интересен. На моменти, да не казвам през цялото време, е препоръчително да гледаме в краката си и да правим крачките си внимателно.
За около час и половина (+-) от тръгването от първата табела към върха, бяхме на Драговски камик. Красота. Спокойствие. Блаженство. Моментално забравихме за всички тръни, кал и моменти на несигурност по пътя. Все пак бяхме на Трънския Матерхорн. Гледките от върха ни предизвикват да стигнем с един поглед наблизо и далеч сред гори и планини.
Маршрутът надолу
Естествено, че бяхме нетърпеливи да видим пътя, откъдето трябваше да дойдем. Разбира се, той се оказа в противоположната посока, но пък се въодушевихме, че на финалния GPS трак ще сме изрисували приятен кръг.
Нямаше да ни е за първи път. Случи ни се и на трънливото пътешествие край Белмекен.
Поехме по червената маркировка към село Врабча. Тя наистина е толкова добре направена и начесто, че да се чуди човек как някой може да се обърка.
Този път имахме възможност да обогатим пътешествието си, като изкачим още един връх по пътя – Стакьов камик. Високият 1050 м Стакьов камик е долу горе на средата между връх Драговски камик и Врабча. Стигнахме до него след леко отклонение от основния път, което също е обозначено с табела. Гледките бяха красиви. А и да си признаем – два върха в един ден са много по-добре от един връх в един ден.
Нямах търпение за водопада.
Маршрутът надолу беше много приятен. На моменти слизането беше по-стръмно, в други – ходене по приятна равна пътека. Разбира се, ако е мокро или кално, a през пролетта често е така, трябва да сме с повишено внимание, както при качването.
Слизането, включително с отклонението до връх Стакьов камик също ни отне +- час и половина. Чак накрая, когато почти стигнахме колата, видяхме огънатия кол с маркировката, която е била преломният момент още в началото на деня. Погледнах назад и наистина нямаше как да го забележим, ако изрично не знаехме, че трябва да вървим натам.
И за финал: Врабчански водопад
Врабчанският водопад е най-добрият възможен завършек на прекрасния ден в Гребен планина. Макар че е висок едва 4-5 метра, той е доста красив и хипнотизиращ. До него се стига за около 10-15 минути от пътя. Началото на пътеката е обозначено с табели.
Пролетта ви прави нетърпеливи да се откривате на нови и интересни места? Надникнете тук за още маршрути в българските планини и тук за още идеи за разходки до красиви водопади.
