Ако приемем, че денят се познава от сутринта, надявам се цялата година да се познава по началото ѝ. При мен тя започна слънчево в красивата Лакатишка Рила – край най-високия ѝ връх Зекирица, който беше много гостоприемен и щедър откъм гледки.
Избрах да дам старт именно с него, тъй като преходът до него е балансирана физзарядка – точно като за начало на годината. А освен това локацията е много спокойна и приятна за сетивата. Ако трябва да я опиша само с няколко думи, бих използвала Вазовите в “Като влазяхме в обятията на Рила”:
“…шир, хоризонти, шумове, талази,
гори дълбоки, самотии, тайни.”
Малко повече информация за връх Зекирица и Лакатишка Рила
Зекирица е висок 1733 м. Човек, който не е ходил там, трудно би се досетил, че се намира на връх. Около най-високата точка е просторно равно пространство.
Самото достигане до него също не наподобява изкачването на класически рилски връх. Въпреки това, в информационните източници Зекирица си е връх и то не какъв да е, а първенец на Лакатишка Рила.
Лакатишка Рила от своя страна е сред най-ниските дялове на планината. Името му идва от река Лакатица, която извира в района.
Начало на прехода до връх Зекирица
Това, което направихме ние, беше да оставим колата на разклона за хижа Вада (малко над село Говедарци). Пътят до хижата е труднопроходим с кола през зимата. Оттук решихме да се доверим на GPS-а, който винаги се старае да ни отвежда по най-краткия път, а сега беше важно, тъй като денят е къс. По неговите указания не се насочихме към хижа Вада. Малко след като тръгнахме по пътя към нея, се отклонихме в гората вдясно от нас. Тъй като там няма маркировка, беше важно да следим разклоненията, за да не се объркаме.
Почти обратният завой, който ни отведе в гората, направихме след по-малко от половин час от тръгването. За момент се замислихме дали и това е правилната посока. Снегът беше по-малко утъпкан и трябваше да прекосим сравнително широка река. Едно тъничко приятно дърво беше закрепено, за да ни послужи като мост между двата “бряга” и беше готово да тества балансьорските ни умения или да погледа сеир. Видя и от двете. Оказа се, че единият ми крак е жаден и нетърпелив да направи някоя пакост, но за щастие не успя да повлече след себе си цялата ми снага.
След прекосяването на реката, дойде ред да разберем дали не сме направили погрешен завой и всички усилия са били напразни. Все пак пъзелът се нареди – пътят пред нас се вече се виждаше и беше правилният според картата. От нас се изискваше само да го следваме.
Теренът е предимно еднообразен. По-интересните моменти са, когато се прокрадват първите по-интересни гледки или когато през зимата има повече сняг и крачките напред костват повече усилия. И където тук таме се появи някоя следа от меча лапа, която да активира онзи вътрешен глас: “Абе момиче, къде си тръгнала в леговището на звяра?!” Ама нали и аз съм си упорита, му отговарям уверено: “Който го е страх от мечки, не ходи в гората”.
В гората
Колкото до снега – през зимата е много важно да се провери прогнозата предварително и да сме предвидили моментното му състояние, за да знаем необходима ли ще ни е допълнителна екипировка. В нашия случай по-дълбокият сняг се появи към края на гората, но беше твърд и не затъвахме. Точно тогава стигнахме и малко по-големите изкачвания, които да ни припомнят, че все пак крайната ни цел е връх.
На върха и обратно
С гората приключиха голяма част от километрите за отмятане в тази посока. Оставаше ни около 1 км до върха, който ясно ни заяви в коя планина сме и защо сме избрали да отидем точно там.
Щедрото слънце ни позволи да съберем вдъхновение от гледките към Мальовишкия дял по-дълго време.
За да направим маршрута още по-разнообразен, на връщане решихме да минем през хижа Вада, с което се получи приятна кръгова разходка. Пътеката до нея е по-оживена и в един момент се слива с пътеката от Клисура към Рилските езера по маршрута Е4, което означава, че е и маркирана. По нея също има важни разклонения, но те са обозначени с табели.
По-особен момент беше при тръгването от върха към хижата, когато се зачудихме накъде да поемем. В случая не трябваше да се връщаме в обратната посока, откъдето дойдохме, а да продължим само направо. В деня, в който ние бяхме в района, имаше много следи в снега, но основната пътека беше най-ясно различима.
Целият преход ни отне около 5:30 ч. Важно е да уточня, че времетраенето може да варира и да бъде по-дълго в по-тежки зимни условия. Затова е необходимо предварително планиране и правилен разчет на сили и време.
