Дойде време да отскочим до Славянка. Последната пета планина от Е4. Моментът наистина беше емоционален не само защото щяхме да открием нова планина, която досега не бяхме обикаляли, но и заради всичко, което преживяхме и надмогнахме за тези 9 дни. Четири планини – всяка със своя характер, стръмни изкачвания и спускания, красота, дивотия, болка, неподправена радост, свобода и усещане, че всичко е възможно, когато си решен да го постигнеш. Бяхме на финала на лъвската битка, която стана още по-трудна след четвъртия ден, и беше време за последния етап от метаморфозата към свръхчовека – от лъв към дете. Но дотогава щяхме да се сблъскаме с още около 45 км и други неочаквани препятствия. Ето как…
Ден 10 от Е4
Няма да отделям десетия ден в специален разказ, тъй като маршрутът от хижа Попови ливади до хижа Славянка и еднообразен. През повечето време минава в гора и няма гледки.
Равното (през голяма част от времето) трасе даваше възможност да се движим с равномерно темпо почти през цялото време и да преодолеем предпоследните 22 км за 6 часа с почивките. По тази причина си позволихме да стартираме деня без аларма. Сладък и очакван момент.
Балансът в природата обаче отново ни напомни, че не трябва да се отпускаме и се намеси в по-късна част от деня, за да ни покаже, че щом маршрутът не е свършил, съществуват още препятствия, които да преодолеем. Този път на горещия стол бях аз. Болката, която изведнъж усетих в левия глезен, сякаш искаше да ми нашепне какво преживява другарчето ми вече седми ден. В един от любимите ми сериали на това му казват болка от съчувствие. Не знам дали беше така, или просто и аз бях пренатоварила вече, но със сигурност по-ясно разбирах колко силен характер трябва да имаш, за да изминеш Рила и Пирин с подобно бреме. Това беше и причината да мисля, че дори и гък не трябва да кажа, независимо какво ще ми коства това. Оставаше ни един ден и щяхме да стигнем до Гоцев връх – ходейки, лазейки, нямаше значение.
В началото е най-трудно да се адаптираш към ситуацията. Трябва да напаснеш крачката с болката и това определено коства усилия. Но след едно обезболяващо, виждах светлина в тунела, в случая гората. Все пак, нека да си призная – стреснах се малко. Ама какво от това?! Трябваше да се движим. С по-малко почивки и както споменах по-горе – равномерно темпо, преодолявахме километрите, които ни деляха от предпоследната хижа.
Славянка пред нас
По-интересно стана, когато навлизахме в Славянка и вече виждахме възвишения пред нас, тъй като най-високите точки на Южен Пирин останаха скрити за нас от гората.
Жегата пък, освен че ни напомняше, че се движим в ниското, ни загатваше и че все повече приближаваме границата с южната ни съседка. Искахме да избягаме от тези горещини, затова се постарахме колкото можем да поддържаме равномерно темпо, за да отметнем бързо разстоянието до хижа Славянка. Дали ни се получи, не знам, но в 17:00 ч. бяхме в хижата. Времето беше пред нас. Възползвахме се от възможността за кратка дрямка и след това идилична вечеря на открито, в компанията на щурците, безброй звезди и препускащи от вълнение мисли за това, което предстои след нея…
Последният 11 ден от Е4
Ако кажа, че започна вълнуващо, най-вероятно ще излъжа. И до ден днешен не знам как да се събуждам ентусиазирана по тъмно. А бяхме решени, че е разумно отново да сме по-първи и от първите петли. Толкова пъти четох пътеводителя и за съжаление, всеки път беше на едно мнение колко дълго и стръмно изкачване ни очаква до Гоцев връх. Финален етап, ама какъв. И той трябваше да се заслужи с пот на челото. Макар и негласно, бях сигурна, че вълнението във всеки от нас вземаше превес и че очакваме с нетърпение да се поздравим удовлетворено на върха за добре свършената работа. Затова нарамихме раниците на гърба за последен път (за Е4 имам предвид, разбира се) и поехме по пътя към сбъдването на мечтата.
Маршрутът
Първата част беше в гора. Толкова много кислород, а на моменти пак да не можеш да си поемеш въздух. Все пак старанието ми в рамките на 10 дни се отблагодари и този път избегнах голяма част от тези моменти, като успешно изградих равномерно темпо. Нито много бързо, нито много бавно, че чак сама се учудих на себе си как дълго време се движех без да спирам. В голяма част от случаите се впускам без да му мисля и след това почивките са много повече. Ама нали казват, че човек непрекъснато се учи.
Краят на първото изкачване ни изведе за момент от гората, за да се огледаме наоколо и по-точно назад.
Преди два дни бяхме близо до връх Ореляк и гледахме насам, а сега правим обратното. Не ни остана много време за мислене и пак влязохме в гората. Втори тур на стръмно изкачване, на което не му се виждаше краят. Аз вървя, ама и то сякаш се удължава. Парадоксите в главата на човек, скитащ в планината. Но не мислех за това. Славянка беше пред мен за обследване.
Беше толкова тиха и спокойна, различна – чиста и смирена. Много е специфично усещането, когато човек попадне на подобни места. Най-силно го изпитах, когато настъпи моментът да направим последните крачки към Голям Царев връх (но не и последните за Е4). След 3+ часа изкачване, гледката съвсем се избистри. Простор във всички посоки – България, Гърция. Прииска ми се да съм птица и да си хвърча, накъдето ми видят очите, но и така усещането, че летя (особено от щастие), не ми беше чуждо.
Финалът на Е4
Макар и пак не особено близо – виждаше му се краят. Предвид че вече бяхме на билото, уверено решихме, че вече ще се носим с вятъра по равното. Гледките от различни ъгли обаче помагат за сглобяването на цялостната картина. Няколко крачки по-късно осъзнахме, че за да приближим Гоцев връх, първо трябваше да слезем доста, след това пак да се качим. С две думи – имаше си. За успокоение ни служеше, че не беше като изкачването на Царев връх.
Използвахме времето да му се насладим, защото беше последното за Е4. С всяка направена стъпка напред, усещах как се освобождавахме от всичко ненужно. Товарът, който нарамихме няколко дни по-рано – страх, болка, неувереност, политаше в пропастта. Бяхме волни и неподправено щастливи – точно като деца. Метаморфозата се случи.
Е4 беше един от най-добрите житейски учители, с които сме се запознавали. Показа ни, че малко встрани от обичайния ритъм на ежедневието, човек може да има други борби, приоритети и светоусещане. Показа ни, че болката наистина може да се превърне в илюзия, когато имаш цел и характер да я преодоляваш. За пореден път осъзнахме, че човек има нужда от много малко, за да се чувства щастлив и свободен. Дори и еднообразието, което в случая бяха пържените филийки в почти всеки един от тези 11 дни, пак ни даваше сили. Защото бяхме в планината и нищо друго нямаше значение тук и сега…
П.П.
Завършвам леко хаотчино, но емоциите са наистина много и трудни за описване. Толкова много неща със сигурност могат да се разкажат още:
- За самата Славянка, резервата Алиботуш, билките и всички интересни неща, които научихме от хижаря на хижа Извора. Но ще спра дотук, защото препоръчвам лично да изпитате радостта от срещата с този човек.
- За хората, които срещанхме за тези 11 дни, историите, стремежите, които научаваш и които те карат да се чувстваш обогатен. Ние имахме късмета да се запознаем с много интересни хора – всеки от тях различен поотделно, но с една обща цел, когато са заедно – планината. Щастлива и благодарна съм, че без да искаме нацелихме перфектния момент да изживеем всичко това и че дните преминаха точно така.
Вижте и:
E4 – ден 1; Е4 – ден 2; Е4 – ден 3; Е4 – ден 4; Е4 – ден 5; E4 – ден 6; Е4 – ден 7; Е4 – ден 8; Е4 – ден 9
