Няколко недели по-рано беше август.
Наскоро четох цитат от Рей Бредбъри, че август трябва да се отпива бавно, като скъп ликьор. Дните да бъдат сложени като отметка на любима книга, че когато я отворим през ноември, да ни лъхне на горещина. Отваряйки тази книга сега, моментално се връщам на верандата на хижа Попови ливади в деветата вечер от Е4 (или първия ден от август), където усещам летния бриз с чаша свеж джин в ръка и безгрижието, подобаващо на подобни моменти. Любимо безвремие, в което сякаш в момента пак съм там.
Как така едно наглед толкова просто нещо е оставило толкова ярка следа в съзнанието ми? Веднага казвам. Защото за първи път по нашето Е4 възможността да не се впишем в тази перфектна лятна идилия и да прекараме часове наред нащрек в тъмната гора като компания на животинските видове в нея, беше много голяма. И се стигна до това благодарение на нас, разбира се, и неволното подценяване на маршрута.
Събудихме се на заслон Тевно езеро свежи и доволни от факта, че най-техничните маршрути по Е4 вече бяха зад гърба ни. Бяхме с нагласата, че колкото и да е трудно оттук нататък, няма да е толкова, колкото предходните два дни. И това ни накара да погледнем лековато на нещата и да не преценим правилно дължината (и донякъде терена) на маршрута до хижа Попови ливади. Затова започнахме сутринта бавно – с мекици, слънце, кафе и една от най-красивите гледки за мен – към връх Каменица.
Имахме нужда да намалим темпото и да не бързаме да тръгваме. Ако знаехме, че това ще доведе доста напрегнат момент в следващите часове, може би нямаше да подходим по същия начин.
Потеглянето към хижа Попови ливади
08:30. Потегляме. Първата планувана спирка за деня беше хижа Пирин, където да обядваме. Ако следваме етапите в пътеводителя, тя трябва да е и последната за деня, но както вече разказах и в предните дни, Пирин го видоизменихме. Все пак вървенето дотам беше около три часа – твърде малко, за да бъдат разпределени в цял един ден. Единственото изкачване до хижата беше, както знаехме предварително, още в самото начало – а именно дясната Кралевдворска порта.
След това теренът беше със спускания или равен.
Това вдъхваше спокойствие и увереност, както и сладките приказки, в които се впуснахме. Наглед маршрутът наистина се преодоляваше бързо. Винаги обаче могат да се появят фактори, които могат да ни отклонят или забавят. Вървяхме на юг. Не бях ходила в тази част на Пирин, но бях чувала, че шансът да не срещнем стада с животни там, е нулев. Напредвайки с крачките, осъзнавах, че теренът там е благодатен за това. Само за един час пейзажът рязко се промени и сякаш попаднахме в друга планина – а не в Пирин, който познаваме. Поля, пасища, гори. Усещането беше по-различно. А това, че съм в непозната за мен територия, също допринасяше.
С първото стадо крави се сблъскахме около половин час преди хижа Пирин. За наш късмет имаше и човек. Един от тримата, които срещнахме до съответния момент. Наистина ритъмът беше много по-бавен. Беше и тихо. Подминаването на стадото в действителност ни забави малко. Но в този момент още не осъзнавахме с какво ще се сблъскаме.
В 13:00 ч. вече бяхме пред вратата на хижа Пирин.
Това бе единственият ден от Е4, в който помня действие по действие, час по час, в детайли. Защото сблъсъкът с табелите ни каза: хижа Попови ливади – 10 часа. Изтръпнах. Както и да се сметне 13+10=23. Според тези табели трябваше да сме на крайната си цел в 11 часа, един час преди полунощ. Трябваше да вървим няколко тъмни часа в непозната за нас част в планината, от която не знаем какво точно да очакваме. Тук дойдоха първите мисли дали да не променяме първоначално установения план, да си останем там, където сме и да не си създаваме главоболия. Дилемата беше голяма. Колкото и да не бях добра с математиката, този път не можеше да ме излъже. Обядът дойде и храната ни беше за размисъл. Женското в мен не искаше да нарушава създалата се вече хармония от маршрута и да не тръгва. Момчетата обаче бяха смели:
-Хайде, вървели сме и друг път по тъмно, ще стигнем все някога. Имаме челници, ще успеем. Стигнахме до деветия ден, без да се отклоним от плана, дори и изкълченият крак не ни попречи. Не трябва да се отказваме тук и сега. Остават ни още два дни освен днес, а след това ще ходим на басейн.
Едва ли имаше разумен довод, който да изстрелям. Освен това хижарят също ни успокои донякъде, като каза, че след като сме малка група, може да успеем и за 8 часа.
И тръгнахме.
За първи път усетих, че трябва да вървя бързо колкото мога и да не спирам, ама наистина да не спирам. По принцип не мога така. Но този път се получи до голяма степен. Тревожността е силно нещо. В началото вървяхме в гора, в която беше предимно равно, с леки изкачвания на моменти. Но имаше и препятствия по пътя от време на време. Паднали дървета и река, които трябваше да прескачаме. Но и те не можеха да ни спрат устрема. Вече бяхме решени не просто да стигнем, а да го направим по светло.
След гората излязохме на равен коларски път. Благодат за отмятане на километри. Защото според GPS-а оставаха цели 15. Надявахме се да теренът да бъде такъв възможно най-дълго и щяхме да се справим. В един момент започнахме да виждаме телевизионната кула на връх Ореляк – най-високия в Среден Пирин. Визуалният контакт обаче нищо не означаваше. Беше толкова далеч, че концентрацията ни отново влезе в тежка битка с тревожността. Все пак нямаше какво да направи, освен да продължим. И така – крачка по крачка, помните, нали? Километри ставаха.
Най-обогатяващите преживявания
Коларският път продължи до една беседка, където си позволихме да поспрем за малко. Причина бяха хората, които бяха на пикник там и ни посрещнаха толкова топло, че нямаше как да не поискаме да си поговорим с тях.Едно от най-хубавите неща на маршрути като Е4 е именно срещата с хора. Толкова различни, но всеки е способен да обогати преживяването ти. Не знам дали отстрани изглеждахме изморени или разтревожени, но хората веднага се погрижиха за нас, сякаш бяхме техни приятели, които очакваха. Обичам подобни моменти, когато някой срещу теб ти се усмихне и ти покаже неща, които често позабравяме в големия град – какво е да бъдеш приятелски настроен, дори и с непознати. Поговорихме си за планината, за живота в града и на село Разбира се, не пропуснаха да ни почерпят и от техните запаси и не приемаха отказ. Толкова приятна обстановка, че искахме да останем още малко, но разумът ни каза, че е време да потегляме. Заредени с положителна енергия, вярвахме, че все още имаме шанс да стигнем по светло. Отново влязохме в гора. И там беше поредната ни среща със стадо, около което този път нямаше човек. Доста заобиколихме, защото кучетата ни надушиха отдалече.
Връх Ореляк
И този досег с животните не беше последният. На изхода на гората осъзнахме, че ще имаме досег и с още изкачвания – подсичането на връх Ореляк, който вече беше пред нас.
Последното стадо за щастие си имаше и човек. Поехме глътка въздух, спирайки се при него, за да продължим нагоре. Той ни успокои, че това е последното изкачване за деня, но не ни каза колко ще имаме да слизаме след това. А това нямаше как да предвидим и ние и се оставихме на това, което ни подготвил маршрутът. Колкото повече напредвахме, толкова по-изморени се чувствахме. Усещахме, че сякаш това, в което се впуснахме, няма край. Подсичането и подминаването на Ореляк ни се стори много дълго и бавно. Слънцето вече се спускаше все по-учестено. А финалът дори не се виждаше.
Финалното спускане
Според предварителните проучвания финалът ще дойде след голямо спускане. За съжаление, то нямаше да бъде по червения килим, а по пътека с много пепел. Моментът да стигнем място с пералня беше един от най-подходящите. Спускането наистина беше много дълго. Или поне така ни се стори. Първоначално на открито, а в последната си част и в гора. Точно, когато вече нямаше слънце и светлината намаляваше. Не беше от най-приятните изживявания и заради наклона, но стиснахме зъби – използвахме всички сили за това, защото бяхме спокойни, че поне за прането тази вечер щеше да се погрижи центрофугата.
Защо да не се срещнем и с още едно стадо накрая? Този път поне вече беше затворено, само кучетата напористо лаеха. Но понеже навлязохме в по-цивилизована местност с много къщи, не липсваха и хора. Преминахме с успокоение от тяхна страна и вече бяхме финалните метри по асфалт. И какво да видят очите ни – табела, която казваше, че сме на 13 км от Гоце Делчев. Това беше един от моментите, в които осъзнахме какво сме направили до този момент. За девет дни стигнахме пеша почти до Гоце Делчев и то по пресечен терен. Някак си се развълнувахме. Но най-вълнуващото беше, че виждахме хижата и не се беше стъмнило. Наистина се чувствахме като хора, преборили нещо голямо, въпреки че може би не е кой знае какво.
На прага на хижа Попови ливади
На входа нямаше никого. Очаквах да стигнем в пълна хижа с туристи, но се оказа, че сме единствените. Хижарите дори вече бяха решили, че няма да отидем. А 300 човека преди нас са били на събор на същото място и са „изяли“ всичките запаси от храна. Стопанката на хижата дори се притесни, че няма да има с какво да ни нахрани, а ние бяхме толкова щастливи, че точно този покрив ще бъде над главата ни, независимо от количеството храна. И само една баня по-късно, какво да видим – претрупана маса с благини, които направиха посрещането на август едно от най-незабравимите изживявания. Чувствахме, че наистина бяхме заслужили този момент и нямаше сила, която да ни го отнеме. Защото 36-те километра от заслон Тевно езеро не успяха.
Вижте и:
E4 – ден 1; Е4 – ден 2; Е4 – ден 3; Е4 – ден 4; Е4 – ден 5; E4 – ден 6; Е4 – ден 7; Е4 – ден 8
