Летяхме в облаците от щастие вече
Рила ни мотивираше да стигнем надалече
Но съдбата да приземява си знаеше работата пак
И денят продължи изпитателно с един изкълчен крак
Нов ден, нова красива гледка за добро утро и нови възможности…нещо да се обърка (тези мисли изобщо не бяха на дневен ред преди този ден).
Ще се върна на трансформацията от човек към свръхчовек, за която си мислех и ви разказах в първия ден от Е4. Бях с нагласата, че през четвъртия ден ще можем да прескочим първата фаза – и от камилите, понесли тежкия товар, ще се превърнем във воюващи лъвове за следващите етапи. Но не. Тръгнахме от Страшното езеро към хижа Рибни езера и още при подсичането на първия връх за деня – Попова капа, Сашето, едната третина от нашата скромна група, скочи от голям камък…накриво.
В първите 30 секунди никой не осъзна какво се случва, но след още толкова единият му крак вече беше лилава като патладжан топка. Ами сега? Приключихме ли? 3 пълни дни и още малко, тук ли завършваше амбицията ни да стигнем до края на Е4 – границата с Гърция? Всъщност никой не знаеше. Май беше твърде рано, но пък наличието на болка и оток караше разума да се плаши. Разбира се, взехме всички мерки да ги предотвратим и това много скоро да остане само в спомените ни. И без това трябваше да продължим в някоя посока, независимо дали напред, или наобратно, тъй като бяхме на средата на нищото.
Решението на Сашето беше да продължим без да спираме много (за да не се обездвижи кракът) и да завършим този ден на хижата, която сме запланували. А оттам вече каквото стане. И продължихме. Някак си усещах, че изведнъж без да искаме увеличихме товара на плещите си, защото вече добавихме известна доза страх от неизвестното, притеснение, съпричастност към болката и дискомфорта.
През цялото време се надявах, че изпитанието наистина е временно, не за да продължим до финала, а само за да знам, че никой от нас не усеща болка.
За неконтузени иначе маршрутът беше приятен. След подсичането на Попова капа, дойде първото по-стръмно спускане за деня, което беше и по-неприятното трасе, а след това пътеката до заслон Кобилино бранище в голямата си част беше равна.
Малко по-трудно в началото, но успяхме да синхронизираме подходящо за всички темпо. С движението се породи и мотото за деня – “Болката е илюзия”, което продължи да ни води напред до самата хижа Рибни езера.
След заслон Кобилино бранище дойде ред да се поизкачваме малко, за да стигнем до Водния чал. Вървенето нагоре беше по-щадящо за болежките и някак си мина неусетно, макар и вниманието ни да беше фокусирано върху нещо не особено приятно. Опитвахме се да си повдигаме духа и като се оглеждаме наоколо, тъй като гледката, която оставяхме зад нас, не беше за изпускане.
След като преодоляхме най-стръмната част, срещу нас в далечината се изправи Смрадливото езеро.
Имахме визуален контакт и с част от едното Рибно езеро. Дълго време имахме възможност да гледаме натам, тъй като след прекосяване на Водния чал, ни очакваше не малко вървене по билото, докато не стигнем последното спускане за деня.
Опитахме се да се насладим на гледката и обстановката, доколкото беше възможно, но приоритет си остана желанието за по-бързо пристигане и повече време за почивка. Вървяхме. Беше тихо и почти нямаше други хора. В друга ситуация бих описала маршрута като съвършенство.
Дойде ред и на спускането. Беше доста стръмно и изморително, а след него макар и да знаехме, че сме много близо до хижата, ни очакваше още едно изкачване. През цялото време се опитвахме да се шегуваме и мобилизираме един друг. Разбира се, по-лесно е да говоря от гледна точка на човек, за когото това беше просто четвъртият ден и нямаше физически проблеми. Непоколебимостта, с която продължихме обаче, въпреки обстоятелствата, за пореден път ме убеждаваше, че вътрешната нагласа е ключов играч. И този път това се случваше до мен. Не го гледах на филм…
Равносметката за деня в цифри и факти:
- Изминахме малко повече от 16 км за около 7 часа и 20 минути;
- Подсякохме върховете Попова капа и Воден чал;
- Важно, ако тръгнете по маршрута: след Воден чал на картата имаше две обозначени места с питейна вода. На едното се стичаха буквално капка по капка, а другото беше пресъхнало. Подходящите места за снабдяване са или при тръгване от Страшното езеро, или от реката преди заслон Кобилино бранище.
Вижте и:
