Ще започна с клише. Когато животът ти поднася лимони…знаете какво следва. А когато получиш свобода – искрено вярвам, че трябва да бъдеш, където поискаш. На диванета като мен често им се иска да бъдат на много места едновременно (Сигурна съм, че знаете какво е усещането). За да не се налага тази година да приоритизирам в коя планина да събирам вдъхновение в част от почивните си дни, директно реших да умножа залога по пет. Това решение ме въвлече в преминаването на българската част на международния маршрут Е4 – или 260 км във Витоша, Верила, Рила, Пирин и Славянка. И то не просто някакви си 260 км в пет планини, а маршрути по най-високите им и красиви части, които във всеки един момент са способни да предизвикат торнадо от емоции в теб.
И така, как започна всичко?
Много спонтанно и бързо. Още при първата мисъл за нещо различно, по-дълго във времето и много красиво, знаех, че това лято ще направя всичко възможно да тръгна по Е4, а оттам нататък – каквото стане. Не беше необходимо идеята да отлежава дълго и в главите на двамата ми най-верни другари в това пътешествие и затова с много мотивация директно пристъпихме към предварителната подготовка. Тя, разбира се, е не по-малко важна от самия преход и се състоеше главно в:
- Обстойно проучване на различните възможности за преминаване на маршрута и всички съпътстващи го детайли – резервация по хижи (тъй като решихме да не носим палатка със себе си), проучване на възможностите за снабдяване с храна и вода;
- Снабдяване с липсващи части от екипировката;
- Колкото на шега, толкова и не – но в подготовката включихме и молитви времето да не ни попречи да осъществим плановете си 😀
Малко повече за спецификите на Е4 и нашите планове за маршрута
Както вече споменах, българската част от маршрута е около 260 км, които те отвеждат в планините Витоша, Верила, Рила, Пирин и Славянка. Това, което също е важно да се спомене, е, че за целия маршрут се преодоляват около 16 000 м възходяща и още толкова низходяща денивелация. Пътеводителите разделят Е4 на 13 етапа, но това, което на мен ми харесва, са различните възможности за модификация на преминаването и напасването му спрямо желанията ти и донякъде моментната форма. Ние организирахме нашия преход спрямо две опорни точки – да пропуснем заслон “Смильо” във Витоша още първата вечер и една от нощувките ни в Пирин да бъде на заслон “Кончето”. Крайният резултат от тези сметки беше 11 дни, за които ще се опитам да дам полезна информация в следващите публикации. Разбира се, бяхме предвидили и още няколко дни в излишък, ако в даден момент се появи фактор, който да ни забави някъде по трасето.
Редовете за подготовката се изписват много бързо тук, но всъщност няколко месеца непрестанно живеехме с вълнението от мисълта за това, което ни предстои и с всяко действие от подготовката, то се засилваше все повече.
Началото на Е4
Ето ни в сутрешните часове на 24-и юли, когато настъпи дългоочакваното откъсване от градската реалност. Както сме гледали в различни видеа за маршрута или снимки на други хора, и ние не пропуснахме да запечатаме паметния момент на тръгване от площада в Драгалевци.
Да спомена, че при планирането на маршрута като цяло и конкретно на този за първия ден, бяхме на принципа – като ще е гарга, да е рошава. Затова решихме да не си спестяваме и най-малкото усилие и тръгнахме от Драгалевци, а не както много групи правят – от хижа Алеко. Това се случи, въпреки че знаехме, че до село Клисура ни очакват повече от 40 км. Решението да се отправим директно натам се породи от факта, че не носехме палатки и чували със себе си, а първият официален етап – до заслон Смильо, предполага наличието именно на такава екипировка.
В първите няколко часа и дори ден е по-трудно да осъзнаеш в какво точно се впускаш и какво ти предстои, тъй като усещането е като за обикновен ден, на който ще се насладиш в планината. Единствената разлика беше, че този път трябваше да напаснем темпото си спрямо багажа си, който беше от тежките (нещо, което не бихме повторили по същия начин).
По-интересните моменти настъпиха след Черни връх, тъй като тази част от Витоша беше по-малко позната и на трима ни. Първоначално започнахме плавно да се спускаме от върха, след което участъкът се превърна в равна пътека, а след това започна едно дълго и стръмно спускане. По време на този етап от деня осъзнах, че всъщност май не сме единствените, които не познават това лице на Витоша, тъй като беше почивен ден, а след Черни връх не срещнахме никого по пътя.
Две планини за един ден
Отмятайки метрите надолу, се доближавахме все повече до заслон Смильо и осъзнахме, че неслучайно там е краят на първия ден по пътеводител. До този момент си изминал около 25 км, от които вече усещаш известна умора, а тепърва трябва да преодолееш още почти толкова и да прекосиш втора планина за деня – Верила, с което започва и лека форма не само на физически, но и на изпитания за ума.
Теренът в голямата си част след дългото спускане е лек, но дължината му е това, което го прави тежък.. Все пак обаче това е първият ден и вълнението дълго време не ни пускаше. Гледайки смело напред, продължихме, за да се сблъскаме със суровата реалност. Тя съдържаше в себе си това, че вървиш, вървиш и вървиш и въпреки темпото, което си задал, километрите не свършват. Това някак си ни направи една идея по-малко разговорливи, с което получихме първата възможност да останем сами със себе си.
Не знам защо, но в моментите, в които нямах търпение вече да стигнем, се сетих за теорията на Ницше за това как човек може да се превърне в свръхчовек. Накратко, според него той трябва да премине през три ключови етапа – камила, лъв и дете. И си помислих дали пък ние за тези 260 км (ако успеем да ги изминем), няма да се превърнем в свръхора, тъй като вече се чувствахме (почти съм сигурна, че важеше и за трима ни) като камили, които носят тежък товар на гърба си, но са готови да продължат метаморфозата в името на щастието по пътя.
Разполагах с дълго време да мисля над тази философия, докато не стигнахме до равносметката от деня, която гласеше:
- 48.12 км (+-, тъй като не се доверявам сляпо на информацията от джипиес траковете) за 16 часа и половина (с почивките);
- Две планини – Витоша и Верила
- За денивелацията чак ме е страх да помисля, тъй като сумарната би трябвало да е повече 2500 м;
И след толкова числа настъпиха и най-жадуваните моменти за деня, а те са най-сладки, когато са леко изстрадани. При нас бяха минутите, когато можехме да се изкъпем и хапнем нормално. Тогава ни налегнаха нови екзистенциални въпроси: ще реагираме ли адекватно при тръгването на следващия ден, или не?!. Бързо се усетих обаче, че е твърде късно за философия и крайно време да се отдадем на сладостите след дълъг ден в планината, защото това беше едва първият и трябваше да го завършим подобаващо. Чакаха ни все пак още цели десет и три планини. И то какви!
